Преди Кумчо Вълчо и Зайо Байо били приятели. Понякога даже заедно ходели на кръчма и всеки път вълкът вадел я някоя смачкана петолевка, я дребни монети, а заекът мятал небрежно на бармана двадесетачка.
– Откъде ги взимаш тия пари? – Попитал веднъж вълкът. – На мен вълчицата най-много левче или два да ми даде и това е.
– Добре де, а ти как я молиш?
– Ъ, как, как?! Изръмжа и строго, навра я в ъгъла на стаята и, ако не успее да се шмугне и да избяга, ще даде някой лев.
– Не така! Опитай без ръмжене – нежничко! Погали я по гърба, целуни я по ушенцето и кротичко и поискай!
Прибрал се вълкът и заварил вълчицата да мие чиниите. Приближил се тихо отзад и я погалил по гърба. Тя зарязала миенето на секундата, извила се сладострастно назад и промъркала:
– Е, стига де, Зайо! Нали днес вече ти дадох двадесет лева?!
